Както много хора, започнахме да усещаме, че животът, който водехме, е станал твърде забързан, твърде разпокъсан и твърде откъснат от нещата, които правят човешкия живот пълноценен.
Не бяхме в криза. Не бяхме нещастни. Но имахме нарастващо усещане, че съществува друг вид живот — с повече земя, повече природа, повече време и различна връзка с бъдещето.
Започнахме да търсим. Не бяхме сигурни какво ще намерим, нито къде.
Прекарахме време в обикаляне на села във Варненска област — гледахме внимателно не само земята, но и самите села като места, където животът все още се случва.
Много от тях бяха много тихи. Някои впечатляваха. Повечето имаха особена тишина, която приличаше по-скоро на празнота, отколкото на спокойствие — улици без никого по тях, къщи със затворени капаци, занемарени градини. Красиви по начин, който те кара да усетиш, че хората вече са си отишли.
Когато пристигнахме във Венелин за първи път, веднага забелязахме нещо.
На улицата имаше хора. По-възрастни мъже, седнали пред къщите си. Деца на велосипеди. Жена в градината си. Звук от разговор от другата страна на улицата. Куче, заспало на слънце.
Беше напълно обикновено. И тази обикновеност беше точно това, което търсехме. Селският живот тук не беше спомен. Той все още беше настоящ, все още ежедневен, все още истински.
Един от нас говори турски. В тази част на България — Варненска област и селата около нея — много от по-възрастните жители говорят турски като първи или най-удобен за тях език. Това е част от историческата и културната тъкан на региона.
Възможността да говорим директно с по-възрастните съседи промени начина, по който хората ни приеха. Тя отвори разговори, които иначе нямаше да са възможни. Успяхме да задаваме истински въпроси и да чуваме честни отговори — не като чужденци, минаващи оттук, а като хора, които искрено се опитват да разберат.
В началото влязохме в селската администрация и се представихме на кмета. Попитахме го директно какво мисли за чужденци, които искат да се заселят тук — не като туристи, а като хора, които искат да купят земя, да построят дом и да станат част от селото.
Той беше гостоприемен. Говори с нас честно за селото, за хората му и за това, което се надява за бъдещето му. Този разговор значеше за нас повече, отколкото бяхме очаквали.
Намерихме нашата земя. Започнахме бавно, практично, без да бързаме — единственият начин, по който подобно нещо може да се направи.
Започнахме със земята. После дойде градината, първите планове, първите практически уроци, първото разбиране на това какво означава да изграждаш живот бавно в истинско село.
Не създаваме търговски проект. Изграждаме собствения си живот тук.
Този сайт съществува, защото вярваме, че и други хора може да търсят нещо подобно.
Едва много по-късно осъзнахме, че това място ни напомня за история, прочетена някога отдавна в детството — Долината на луната от Джак Лондон — за хора, които пътуват в търсене на долина, където могат да построят дом, да отглеждат храна и да създадат по-прост живот, по-близо до природата. Тогава това беше само история. Години по-късно, стоейки тук във Венелин, където зеленчуци и цветя растат едни до други, връзката изведнъж се почувства съвсем реална.
Знаем, че намирането на едно място не е само практическо решение.
То е и въпрос на ценности, момент, вътрешна готовност и вида живот, който човек иска да изгради. Споделяме историята си, за да могат хората, които обмислят селска България, да усетят дали Венелин заслужава да бъде видян с техните собствени очи.